Антон Митов е роден на 1 април 1862 г. в Ески Заара (днес Стара Загора), в семейството на търговеца Стефан Хаджимитов. Брат му Георги също става художник, но умира много млад. Третият брат Борис е популяризатор на идеите на Дарвинизма в България, автор на учебници и директор на прогимназия. 

Художник, преводач, критик и преподавател – това са призванията на Антон Митов, един от най-големите живописци в Българската история. 

Когато е на петнайсет, фамилията му е сполетяна от огромна беда – турските войски изпепеляват родния им град Стара Загора.

Те едва се спасяват от пламъците и ятаганите но огънят поглъща занаятчийското

им ателие. Принудени са да търсят спасение чак в Свищов, но там едва не умират от гладна смърт. Бъдещият художник обиколя целия град, за да търси работа, но преселниците като него са толкова много, че никой не може да му помогне. Затова отива в Румъния, за да работи като писар и едва след Освобождението се връща в Стара Загора. Вече е убеден, че ще бъде художник – мечта, която изглежда така, както по-късно изглеждат амбициите на учениците да бъдат космонавти: нещо хубаво, но трудно изпълнимо. Той дори няма пари за билет, за да замине за чужбина, където би могъл да учи живопис, и затова е принуден да стане телеграфист. Две години е на тази работа и въпреки унинието, че тя няма нищо общо с вътрешната му нагласа, се опитва да запълни времето си само с полезни занимания: научава френски език до такава степен, че по-късно превежда творбите на Виктор Юго, а междувременно рисува скици и портрети. В крайна сметка събира пари за билет и заминава за Флоренция, където е една от най-престижните школи за живопис. Няколко месеца обикаля ателиетата и музеите, облечен, както разкрива Петър Константинов, в „груб дълъг кожух от карнобатски шаяк, подплатен с буйна овча кожа”.

През есента на 1881 г. Митов е приет в Художествената академия в класа на проф. Джузепе Чаранфи, който е възхитен от уверения му и точен рисунък, присъщ повече на зрял художник, отколкото на 19-годишен младеж. Когато се дипломира, Митов вече е шлифовал стила си и умее да комбинира много точно нюансите и да пресъздава хората с проницателността на психолог. Това му осигурява изгодни предложения

за работа в Италия, но той предпочита да се върне в България, воден от патриотизма си, макар добре да осъзнава, че тук не би получил и една десета от разкошните хонорари в чужбина.

Но нито бедността, нито сметките могат да го откажат от идеята да се върне в страната ни. Като първи дипломиран живописец, той веднага намира място като учител. Работи това цял живот – първо в Стара Загора, после в Пловдив и Варна. Но най-плодотворен е периодът, в който преподава в Художествената академия в София. Идеята за това висше училище е предложена за първи път от Константин Величков и първоначално среща много подигравки. Необходими са много усилия, за да се стигне до нейното откриване през 1896 г. Антон Митов е поканен за един от първите учители заедно с Борис Шатц и Иван Мърквичка, с когото от 1893 г. издават първото списание за изкуство у нас. И тримата са много обичани от своите ученици и поставят принципите на художественото образование в България – работа, която изисквала всичките им сили, за да се преборят с предразсъдъците. Постепенно Митов налага своя авторитет, става професор, а след това е избиран два пъти за директор на Академията – в периода 1912-1918 и 1924-1927 г.

Той говореше интересно... минаваше за теоретик на изкуството, беше културен човек и често излизаше в печата със статии или критики, подписани с „Имос” или „Тонино”.

Въпреки многото си административна работа Митов нито за ден не изоставя рисуването. Неговата прецизност при пресъздаването на детайлите е толкова пословична, че дори предизвиква критика за документалност, но именно този „фотографски” рисунък носи слава на живописеца. Но освен с блестяща техника той впечатлява и с топлата си палитра, обилната светлина и с обичта, с която пресъздава десетки сцени от родния живот. Художникът рисува предимно битови сюжети, разкривайки напълно реалистично характерите и емоциите на хората. В наследството му има и много портрети, икони, военни картини и морски пейзажи.

В първите три десетилетия на двадесети век на платната му оживяват колоритни пазарни сцени, които отразяват не само подробности от етнографията ни, но и от реалния живот. Те са създадени с такава прецизност и топлота, че се харесват много извън границите на България. „Селските” платна на Антон Митов са посрещани с възторг в повечето европейски държави, а той самият е канен за изложби в Париж, Берлин, Рим, Венеция, Варшава, Мюнхен... Част от картините му са притежание на частни колекционери не само в Европа, но и в Америка и Африка. Така художникът придава на родното изкуство международен авторитет и в очите на чужденците страната ни не е вече онзи затънтен край на Балканите.

Антон Митов впечатлява с трудолюбието си и умението да вмества в графика си десетки ангажименти. Освен като художник и преподавател той работи и като лектор. Непрекъснато пътува из цялата страна, за да изнася доклади и беседи, защото е убеден, че изкуството трябва да стане по-близко до обикновените хора. Същевременно пише художествена критика, рисува стенописи в църкви и манастири, както и илюстрации за романи като „Под игото” и почти не му остава време за почивка. Много преди да почине през 1930 г., той е признат не само за един от най-великите ни художници, но и за един от най-големите патриоти. Успява да възпита в духа на изкуството и сина си Борис (1891-1963), който също става известен художник, преподавател и професор в Художествената академия.