От 6 до 28 февруари галерия „Лоранъ” представя изложба, посветена на 90-годишнината от рождението на художника Атанас Нейков – Найо. Тема на експозицията е голото женско тяло, като колекцията от 19 акварелни листа е специално закупена, за да бъде показана на публиката. Роднина на проф. Дечко Узунов, а и негов възпитаник в Художествената академия, Атанас Нейков формира свой собствен характерен стил в артистичното обкръжение на легендарната столична бохема от средата на миналия век, в компанията на творци като Кирил Цонев, Сирак Скитник, Бенчо Обрешков, Борис Ангелушев, Илия Бешков, Васил Бараков, Златю Бояджиев, Вера Недкова и още много други. Настоящата изложба от акварели ни връща тъкмо към онази непринудена и изпълнена с творческа енергия атмосфера на 70-те години, когато голотата е бунт срещу обществените норми и изразява активното присъствие на личността. Освен обединени от „духа на времето”, женските образи на Атанас Нейков носят различни индивидуалности – нежно загатнат ефирен силует или уловена присъща дързост и свободолюбив нрав – с въздушната лекота на акварелната четка художникът майсторски пресъздава духа на своя модел.

Организирането на изложби, свързани с годишнини на значими български художници, отдавна се е превърнало в запазена марка на галерия „Лоранъ”. Експозицията от акварели на Атанас Нейков е поредното събитие в арт салона на „Оборище” 16, което показва високото качество и стойност на българското художествено наследство.

 

 

 

 

Голото тяло

Какво е голото тяло на човека? Може би сигла на истината – необлечената истина на човека. В изкуството се превръща във всичко.

Във велико жертвоприношение – голото тяло на разпнатия Исус.

В радост и красота – мъжете и жените – голите тела на боговете на Елада.

В обида на човека – голите тела във фотосите от нацистките концлагери.

Голото тяло е било винаги предизвикателство. През Ренесанса се превръща в духовността на хуманизма. Дори и католицизмът го прие в живописта на своите църкви. Християнството с голото тяло на Исус създаде символ – и на протеста, и на страданието на човечеството. Голото тяло е трогателната истина на човешката беззащитност. То е мъчено и репресирано, прострелвано и разстрелвано.

То е обичано и любено. Голото тяло сме ние, човеците. Телата на древните елини, египтяни и римляни са нашите днешни тела. Въпреки вековете. А колко е различен пластичният език на художника, който се докосва до тях! Сякаш голото тяло най – просто и най – трудно определя художествения възглед във времето.

То носи винаги в себе си и частица провокация. И от векове неизменно присъства в изобразителното изкуство. Когато в края на ХIX в. Мане представя своята „Олимпия”, базирана на една класическа схема (спокойна и умерена творба от съвременна гледна точка), обществената реакция е толкова силна, че галерията е принудена да постави картината в последната зала, над вратата. В края на ХХ в. разголването е преекспонирано, преексплоатирано. Голотата през 60-те години, например, беше акт на неодобрение на закостенелите обществени норми. Днес голотата изглежда по – облечена от всеки друг път.

Атанас Нейков

                       

 

 

 

Автобиографично

В СБХ получих от един вестник два листа с въпроси към „маестро Атанас Нейков”. Италианецът с почит и уважение се обръща с „маестро” само към човека на изкуството. Развеселих се. Като дете „маестро” беше за мене само диригентът на Военния духов оркестър, свирещ в празничен ден в Градската градина.

Къде живеехме? Най – напред в девически пансион. Той беше по наклона на „Раковски”, откъм десния тротоар, с аркада почти до Операта. Собственичките са моите две баби, майките на родителите ми. В документите на пансиона, в самия договор, има една клауза – от печалбата да се изпращат да учат деца в чужбина. Така баща ми завършва право в Берн, а Дечко Узунов – брата на майка ми – Академията в Мюнхен. Следващият ни дом беше срещу Лейбгвардейския полк и Артилерийските казарми. От 1929 г. заживях до Перловската река, на „Евлоги Георгиев” до „Граф Игнатиев”, в една от първите кооперации, строени от Иван Вълчанов – архитект и меценат, баща на художника Пеньо Вълчанов и мой свако – съпруг на сестрата на майка ми.

От нашия дом се виждаше цяла София. Кои идваха в този дом? Дечко Узунов и Маша Узунова, архитект Иван Вълчанов, Сирак Скитник, Бенчо Обрешков, Борис Ангелушев, Христо Радевски, Иван Пенков, Никола Фурнаджиев, Любомир Пипков, Петко Стайнов, Илия Бешков, д-р Меворах и сина му Валери Петров, Николай Марангозов, Ламар, Боян Дановски... и кой ли още не идваше...От гуляй не зная да се е родило някъде изкуство, но спомените ми са чудесни. И всички се подписваха на един голям тъпан... На 10-ти януари бомбите опожариха жилището ни. Изгоря и тъпанът. Бе унищожена и една прекрасна Дечкова фреска. Освен предметите, изчезнаха и хората. Остана изкуството им...

Атанас Нейков