Изложба на Васил Стоилов в галерия „Лоранъ“

 

Още на предишната изложба на баща ми, която открих в Галерия „Лоранъ“, усетих тази животворна топлина, която пробужда миналото в съвременния свят. Изложбената зала не беше просто зала, а пространство, излъчващо силната енергия на картините и място, в което вечните послания се предават от поколение на поколение. Вълнуващо беше за посетителите на изложбата да се срещнат с потомците на Цанко Лавренов и Васил Стоилов, които носят благословията и кръста да запазят жив в нашето свръх- материално съвремие, духовния свят на великите си предци.

Много съжалявам, че поради заболяване не мога да присъствам на откриването на настоящата изложба. Картините, които видях в уеб сайта, красотата на новата изложбена зала, любовта на хората към изкуството на баща ми, както и задълбоченият поглед на кураторите Анелия Николаева и Лаврен Петров са гаранция за сигурен успех.

В изложените творби на Васил Стоилов доминира акварелът в живописта и акварелните рисунки, наречен от самия него „материя на душата ми“.

Привилегия е да се докоснеш до акварелната поезия на Васил Стоилов...

Баща ми търсеше себе си в множество автопортрети, отразили пътя му през реалния живот и полета на духа сред звездите. Още почти дете, той нарисува в един от тях романтичното си Аз – младежа, който пише стихове под псевдоним Волен Вихър.

Може би поетичната му същност е изразена в цялото негово творчество, дори в избора на акварела, тази нежно оцветена материя. А също и в чистотата на образите, които възпява в картините си – майката – Мадона, детето-ангел и старицата – образ на изстрадания ни земен път.

Поетично е и докосването до портретната същност на пейзажите, отразили състояния на човешкия дух. Както и дълбоката връзка – човек-природа… Децата при него са свързани с пролетните цветя в косите им, а зад Мадоните се отварят прозорци към светли градини. Лицата  на неговите старици напомнят кората на старо дърво.

Баща ми изсипва пред една от тези отрудени женици в края на земния път, сочни плодове, подчертавайки връзката човек – Кръговрат в „Бабата с ябълките“. Защото ние си тръгваме, но животът продължава с цялата си сила и красота след нас. Ние сме били и завинаги оставаме част от цялото, от вечното движение на елементите.

 Толкова поезия има и в начина, по който баща ми третира материите на въздуха, атмосферата, фантастичния и толкова реален свят на облаците.

 Но небето на баща ми не е само там – горе. То се отваря във водните пространства и в очите на неговите Мадони, моми и деца, поетизирани мотиви на творческия му сън. Очите на неговите модели живеят. Той винаги дръпва клепачите им като ненужни завеси. Очи - пейзажи. В някои от тях грее слънце, в други се люлее сянка, пропълзява мъгла, сипят се на чисти капки сълзи.

Може би най-близки до съзерцателната същност на художника Стоилов са пейзажите му, разстлали някакво ненарушимо спокойствие с цветовете на душата му... Откъсване от шумния свят навън, своеобразна медитация, която води към прозрение във вътрешния свят на мистика Васил Стоилов. Ружа Маринска говори за симфонизма в неговите живописни тоналности...И аз го чувствам така като чувам най- вече едно просветлено adagio да се разлива и озарява пейзажите му... Пейзажи, които баща ми рисуваше сутрин, заслушан в Бранденбургските концерти на Бах...

Много красиви пейзажи ще бъдат показани на 30 април в галерия „Лоранъ“. Живописни гледки, в които се разлиства пролетта и утихва зимата, или се надвесват над водата, типичните за Стоилов върби, напомнящи човешки фигури. В една такава върба, нарисувана в Париж, през 30-те години, младият тогава художник вгражда първата си Мадона, наречена от него „Мистично преклонение“. Баща ми превръщаше понякога пейзажите си в портрети на дървета... Един от тези пейзажи- портрети под името „Умрели дървета“, той представя на дипломната си работа в Академията заедно с прочутата „Гостенка“.

Във всеки  пейзаж на баща ми, показан в залата на галерия „Лоранъ“ се усеща маестрията и онова неподражаемото Стоиловско, което никога и от никого не може да бъде копирано!...

Толкова образи-символи преминават през грундираните картони на Васил Стоилов – реални същества с възвишени ореоли. Баща ми не описва само видяното. Той внушава и скритото зад него. Зад живописните му образи се разстила един много по-широк, обобщаващ образ на безкрайното. Това е поетична живопис-послание за идните поколения.

„Изкуството не копира видимото, а чрез видимото показва невидимото.“ – е отбелязал баща ми с молив върху една рисунка, както обичаше да прави, за да обобщи своето философско прозрение в думи – вътре, в самата душа на картината. В нея се движат неговите герои – жители на нашия свят и на Вселената. В тези благословени от Бог пространства се издигат и прочутите Стоиловски дървета на живота с прорязани от мъдростта на времето лица, впили здравите си корени в българската земя, с клони-ръце, сочещи небето…

 

Явора Стоилова