Творчеството на  се вписва в онази широката полоса в българското изкуство от първата половина и средата на ХХ век, моделирана от родната тематика, която става лице на същностни проявления от неговия характер. Нещо повече – художникът е сред нейните най-ярки, най-оригинални представители и трудно можем да си  представим изкуството ни оттогава без битовата му живопис, населена с идилични пейзажи и композиции с  изразителни селски образи, извлечени  от самия живот. Неразривно свързан с корена си и родното село Герман, Стоилов продължава да ги рисува дори в годините на престой в Париж (1928 – 1933). Всъщност не само „не спира да ги рисува“, те категорично определят творчеството му оттогава и изложбите, които урежда там, показват именно родни сюжети. Именно с тях завоюва вниманието на френската художествена критика. За обученото професионално око в града-люлка на авангарда, странните лица на Стоиловите герои звучат екзотично и привличащо модерно. Те като че ли идват от далечни, непознати светове, които чрез акварелните листове на младия българин предлагат на зрителя мост между древност и настояще. Има нещо в тях от мистиката в композициите на стария Брьогел. Стоилов, като класиците, от които се учи всеотдайно в Лувъра, владее до съвършенство умението да извлича есенцията. В помощ на това е и естествената му душевна нагласа да търси отвъд видимото. Привични са му склонността към езотериката, по-късно към масонството и стремежът към въпросите за тайните на битието. Затова когато се изправим пред неговата жанрова живопис, неправилно би било да гледаме на нея от позицията на етнографското. В нея селският мотив е очистен от излишното, защото е само повод за художника да се потопи в дълбоките пластове на народната душевност и да екстрахира на повърхността етични, нравствени постулати. Нещо, което откриваме в творчеството на друг голям български художник – Владимир Димитров-Майстора, с когото Стоилов общува през годините и чийто образ не веднъж ще нарисува. 

Широкият артистичен профил на Васил Стоилов го нарежда и сред най-даровитите ни портретисти. Точно око и дълбоко вживяване в характера на модела определят безкрайната портретна галерия, която създава.  Без значение, дали са моливна линеарна скица или репрезентативно решение в маслена техника или акварел, работите му в портретния жанр респектират, а сред тях специална тежест имат внушителната група автопортрети.

Но извън тези свои успехи Васил Стоилов сам определя себе си повече като художник пейзажист. Пейзажът влиза органично в тъканта на творческия му натюрел още с първите му стъпки в живописта и не случайно фокусът, който изследователите на творчеството му поставят е най-вече върху пейзажа. Ружа Маринска пише: „Мисля, че и до днес пейзажното творчество на Васил Стоилов не е оценено в дълбочина. Признават му виртуозното изпълнение, харесват естествения спокоен тон, с който подрежда природните картини. Но остават затворени за пантеизма, който ги пронизва, за целия могъщ симфонизъм, който бушува „зад кадър“. Сигурна съм, че ако Стоилов е изпитвал истинско щастие, то е било в онези моменти, когато, осенен от Бога, е създавал своите пейзажи“ (Р. Маринска: 2004, 34). Тук думата е за природния пейзаж, макар че Стоилов оставя редица не по-малко запомнящи се  работи с мотиви от градската или възрожденската архитектура. Но навярно само с обръщането си към природата съумява максимално да изрази особената си чувствителност, любопитно вплела в неговото творчество вкуса към интелектуалните занимания с езотериката и любовта към родната земя с нейната груба, първична сила. Средствата, с които постига това са виртуозна ръка и ерудиция. Черпещ с пълни шепи от старата холандска живопис, художникът се научава, при това в сложната техника на акварела, смело да опитоми светлината и да я подчини на законите на пластичното пространство. Доказателство са акварелните му пейзажи от 30-те и 40-те години на ХХ в.  –  един от друг по-впечатляващи не само с маестрията на сложно граден колорит, а именно с онази странна, сякаш излъчваща се от самата живопис мистична светлина, идваща от дълбоки и широки, само „Стоиловски“ небеса. Разпознаваме тези пейзажи по ниския хоризонт, по преднамерено и сякаш хиперболизирано на места широко разгръщане на небето с облаци, подсказващо директно уроците на любимия за Стоилов Рьойсдал. Пейзажът доминира сякаш и в тази изложба в галерия „Лоранъ“, събрала малка част от внушителното творчество големия наш акварелист. Достатъчна е обаче, да усетим отново художника, успял за пореден път да ни въвлече из дълбините на своето изкуство и чрез тях да ни преведе в личния си душевен мир.

Анелия Николаева

Разходете се във виртуалната изложба!