За художника Павел Францалийски (1884 – 1956) съдим днес сякаш повече по репродукциите в стари издания – периодика и календари, отколкото чрез оригиналите в музейните и частните сбирки. Истина е, че мащабното му наследство през годините се е разпиляло в хиляди посоки и това е една от основните причини творчеството му да е слабо познато в целостта си. Фрагментарно и незадълбочено артикулирано, то все още остава непроучено. Може би и затова в случаи като този, когато се появява цяла група произведения – автентични и запазени във времето, оценяваме щастливата находка като дар на съдбата. И подхождаме към нея с пиетета, който заслужава оригиналът, плод на нечия талантлива ръка…

Пред нас са двайсет и три листа на Павел Францалийски, безспорен майстор на акварелната четка. В представите ни изникват един подир друг и вече познати негови пейзажи – от Рила или околностите на родния град  Самоков. Именно те дават основния образ на неговото творчество – планинският пейзаж като предпочитан жанр е доминанта в него, а любовта на художника към Рила буди уважение и днес. Израсъл в полите й, Павел Францалийски изобщо е сред първите български туристи и радетели за развитието на туризма в България, за които отношението към планината е култура, въпрос на възпитание и обич към родното. Затова неговото ревностно преследване на състоянията на природата, вглеждането в нейната многоликост и зиме, и лете далеч не е само рутинно занимание на художник пейзажист. „Тази пълна с красота и величие Рила“, както споделя в едно интервю, му дава  утеха и спокойствие. Той подхожда към общуването си с нея, навярно няма да е пресилено да кажем – с пантеистично преклонение, и акварелите, които създава сред самата природа, на пленер, следва да се разглеждат и като проява на неговата житейска и творческа философия. Големият български художник, общественик и негов съгражданин Васил Захариев, през 1933 г. пише: „Замаян от величието на Рила, той чувства, че все още не е изпял най-възторжения си химн за нея.“

Така битува и един от образите му в историите за културния живот на стария Самоков – едновременно носещ и ските, и триножника си.

Истински поклонник на зимата, Павел Францалийски като че ли е единственият български художник акварелист, нарисувал толкова много зимни пейзажи. В едно интервю споделя, че обича зимата и заради самата работа с монохромните „снежни“ гами. „Намирам тази работа за много трудна, но аз се боря да я надмогна“ – отбелязва художникът. И не се уморява да прави това до края на творческия си път. Точно в зимните импресии от Рила показва майсторство в търсене на безкрайните нюанси на бялото. „Белият акварелист на Самоков“ го нарича художникът Васил Чакъров, но в това определение, визиращо пристрастието на Францалийски към зимния мотив, сякаш подразбираме преди всичко белотата като метафора за чистотата на творческия порив. 

Сръчността в умението с акварелната техника, по принцип предпочитана от художника пред маслените бои, особено впечатлява в ранните му творби от 20-те и 30-те години на ХХ в.  Цанко Лавренов, Васил Захариев, Борис Колев и други, които пишат за самостоятелните му изложби, оценяват  високо техническите му умения в капризната работа с акварела и изтъкват като неотменно качество на четката му съхранените свежест и непринуденост. Акварелите в тази изложба ни сещат за техните оценки. С датировки от самия художник, които ни връщат в първите десетилетия на ХХ в., те представляват сами по себе си един хубав портрет на българския пейзажист Павел Францалийски.

 

Анелия Николаева

 

Биография

Павел Францалийски е роден на 18 януари 1884 г. в Самоков. Баща му Никола Стоянов е служил във френското консулство в Цариград и заради научения език получава от съгражданите си прякора Францалията. Участник в опълчението по време на Освободителната война, той е тежко ранен на връх Шипка и през 1887 г. умира. Останал невръстен сирак, Павел изкарва тежко детство в лишения и бедност.  Наклонностите към изкуството го отвеждат в Държавното рисувално училище в София. Като студент втори курс през 1903 г. участва в Илинденско-преображенското въстание. Дипломира се през 1907 г. в класа по живопис на Иван Мърквичка. Следдве години учителстване в София и Стара Загора се завръща в родния си град. Преподава рисуване в гимназията от 1909 до 1931 г. Активно  участва в обществения живот на града. Името му се свързва с учредяването на художествената сбирка към Историческия музей в Самоков. Член на туристическото дружество, той е и активен турист и планинар.

Рисува главно планински пейзажи с акварел, с мотиви най-вече от Рила. Вълнуват го и теми  от селския живот.Урежда над 30 самостоятелни изложби в София, Дупница, Пловдив, Стара Загора, Загреб, Любляна. Участва като член на Дружеството на независимите художници в ОХИ през 1935, 1937, 1938, 1940, 1941 г. главно с планински пейзажи с акварел и маслени бои. Самостоятелните му изложби през 30-те и 40-те години получават оценки в периодичния печат.

Умира на 8 януари 1956 в Самоков. В родния му град се организират негови ретроспективни  изложби през  1976, 1984 и 1988 г.