Художничката Жени Механджийска е сред онези имена, чийто образ днес изниква в мъглива аура на несправедлива забрава. Изложбата в галерия „Лоранъ” е частична реабилитация както към личността и творчеството на Жени Механджийска, така и към българското изобразително изкуство от втората половина на ХХ век, чиято картина все още е непълна. 

За живота и творчеството на художничката има твърде малко данни. Известни са годините на раждането и смъртта й – 1927 – 1990, няколко нейни участия в Общи художествени изложби през 60-те и 70-те години и пленерните пътувания из Родопите през 60-те години с художничките Лика Янко, Костадинка Цветкова, Мими Веселинова, Ваня Дечева, Олга Вълнарова, Райна Вунчева и др.  През 1966 г. Жени Механджийска е организирала самостоятелна изложба в София, от която е откупена нейна работа, намираща се днес Художествена галерия „Димитър Добрович“, Сливен. Началото на 90-те години на 20 век, (1993, 1994) в галерия „Отечество“, (преименувана по-късно на „Витоша“) са били изложени няколко пейзажа на ЖениМеханджийска  в обща изложба. През 2010 г. нейни пейзажи са включени в изложбата „Изкуство и изолация“ в НХГ.  Била е съпруга на художника Димитър Механджийски ( 1915 – 1999 г. ). През втората половина на 70-те години на ХХ век Жени Механджийска заминава за Париж.  В този световен център на изкуството съдбата не е била благосклонна към нея и тя изявява желание да се завърне в България, което споделя с художничката Милка Пейкова, търсейки помощ от нея. Паспортът на Жени Механджийска е задържан в посолството и тя е възпрепятствана да пътува: „…Да знаеш какъв ад съм преживяла тука! Искам да се прибера в България…посолството не ми дава паспорта, ….“ (Пейкова, М. Дните предишни. София, 2011, с. 42). Дали успява да се върне на родна земя, или остава в Париж до смъртта си не ни е известно.

Настоящата колекция в галерия „Лоранъ“ е най-голямата известна към момента сбирка от картини на художничката. Държавният културен институт към МВнР притежава една нейна работа и две се намират в Художествена галерия „Димитър Добрович“, Сливен. Колекцията на „Лоранъ“ се състои от 30 пейзажа и композиции, предимно маслени бои върху хартия и картон, и 2 акварела, изобразяващи Руската църква „Свети Николай“ в София.

Още на пръв поглед правят впечатление замахът и свободната четка на авторката. Силните контрасти, едрите и дръзки мазки издават силна емоционалност, пулсираща необуздана енергия на личност, за чиято индивидуалност днес можем само да гадаем.  

В по-ранните творби още присъства фигуративност - Натюрморт, Морски пейзаж с къщи, Ваза с цветя... Мазките обаче са едри, рисунъкът - експресивен, тоновете – ярки и интензивни. Цветът е основно изразно средство, но колоритът често е условен, напомнящ за фовизма. Формите са издължени, налице е деформация. 

Един от пейзажите се отличава от останалите по относително реалистичните си трактовка и колорит. Това вероятно е най-ранната  работа на художничката в настоящата колекция, в която тя демонстрира интерес и познание на импресионизма. В нея умело е уловена слънчевата игра с повърхността на растенията чрез богата тоналност, варираща от жълто, през всички нюанси на зеленото, до тъмно синьо... В тази работа техниката е овладяна, постигната е композиционна и цветова хармония.

Въпреки че изложените картини в галерия „Лоран“ не са датирани, допускаме, че повечето от тях са създадени през 60-те и 70-те години на ХХ век. Тази хипотеза е подкрепена от факта, че работите, които Жени Механджийска показва в Общи художествени изложби през 60-те и 70-те години на ХХ век и наличните в Сливенската художествена галерия, датирани от 1966 г., се доближават стилистически до голяма част от творбите в настоящата колекция.

Тези по-зрели творби на Механджийска също са предимно пейзажи. Тук обаче класическата представа за пейзаж е изоставена. Формите са стилизирани, обобщени и представляват цветни петна и линии, поставени често в контур. Детайлите са опростени до крайност. Яркият светъл цвят от по-ранните пейзажи е отстъпил място на по-тъмни, по-монохромни тонове. Природата и предметното са почти неузнаваеми, близки до абстракция. Експресията е силна. Линията - свободна, извита, често съзнателно разкривена. Чрез нея Жени Механджийска създава свои собствени форми, бегло напомнящи камък, хълм, дърво или река…Тя трансформира видимото чрез неин, специфичен изобразителен език, който се характеризира с динамизъм, усещане за вътрешно движение в композицията, напрегнат ритъм, породен от криволичещите линии и нервно положените мазки. В тази серия условно определени като по-късни творби, художничката сякаш открива себе си,  формира стила си.

Творбите на Жени Механджийска са разнопосочни в пластическите търсения - от фовистични похвати, подчертана деформация,  до импресионистични и пост импресионистични експерименти, всички белязани от силна експресивност. Очевидно художничката е запозната със световните тенденции в изобразителното изкуство.

Сред композициите не отсъстват и фантазно-приказни дворци и манастири. Изградени чрез едри цветови сегменти, те ни потапят в тайнствена мистичност…

Жени е сред авторите, които се открояват през този период. Във време, когато уволняват професори от художествената академия и изключват студенти за неследване на официалната линия, буди учудване как тези почти абстрактни композиции са били приети в  общите художествени изложби. Те не са нито реалистични, нито тематични, в смисъла на наложената тогава тематика. 

Наблюдавайки работи на художничките от нейния приятелски кръг, с който е пътувала из Родопите, вероятно и на други места (Созопол, Карланово, Мелник)  ще забележим, че те са сред най-дръзките и модернистични експерименти, допуснати в Общите художествени изложби през 60-те и 70-те години на миналия век. Това са творби на Олга Вълнарова, Костадинка Цветкова, Лика Янко, Райна Вунчева, Дора Кънчева. Те не следват определени правила и норми, отричат догматиката, предпочитат пейзажа като жанр пред фигуралните композиции, тъй като в него има по-голяма свобода на интерпретация и възможност за експериментиране. Нещо повече – между художничките откриваме взаимни влияния. Сравнявайки пейзажи от Родопите на Лика Янко („Мелник“, „Мелник I“ 1964, „Карлановски пейзаж“, 1965, „Родопско село“ 1963, „Из Родопите“, нач. на 60-те години) и на Жени Механджийска ще видим общи белези –  синтез на формата, ярък цвят, близки тоналности, декоративност на места, склонност към абстракция. За близкото приятелство на Лика и Жени свидетелства и портрет на Жени Механджийска от Лика Янко от 1963-та година - единственото известно днес изображение с лика на Жени Механджийска. Трудно е да определим посоката на влияние, но съвместната работа, емоционалната и духовна връзка между членовете на този артистичен кръг, рефлектират в сходни възгледи и технически подходи, които твърде вероятно са в основата на формирането на този модернистичен, „апокрифен“ за времето си стил на Жени Механджийска. Изследванията върху нейните живот и творчество тепърва предстоят.

Ани Венкова