Художничката Жени Механджийска е сред онези имена, чийто образ днес изниква в мъглива аура на несправедлива забрава. Изложбата в галерия „Лоранъ” е частична реабилитация както към личността и творчеството на Жени Механджийска, така и към българското изобразително изкуство от втората половина на ХХ век, чиято картина все още е непълна. 

За живота и творчеството на художничката има твърде малко данни. Известни са годините на раждането и смъртта й – 1927 – 1990, няколко нейни участия в Общи художествени изложби през 60-те и 70-те години и пленерните пътувания из Родопите през 60-те години с художничките Лика Янко, Костадинка Цветкова, Мими Веселинова, Ваня Дечева, Олга Вълнарова, Райна Вунчева и др.  През 1966 г. Жени Механджийска е организирала самостоятелна изложба в София, от която е откупена нейна работа, намираща се днес Художествена галерия „Димитър Добрович“, Сливен. Началото на 90-те години на 20 век, (1993, 1994) в галерия „Отечество“, (преименувана по-късно на „Витоша“) са били изложени няколко пейзажа на ЖениМеханджийска  в обща изложба. През 2010 г. нейни пейзажи са включени в изложбата „Изкуство и изолация“ в НХГ.  Била е съпруга на художника Димитър Механджийски ( 1915 – 1999 г. ). През втората половина на 70-те години на ХХ век Жени Механджийска заминава за Париж.  В този световен център на изкуството съдбата не е била благосклонна към нея и тя изявява желание да се завърне в България, което споделя с художничката Милка Пейкова, търсейки помощ от нея. Паспортът на Жени Механджийска е задържан в посолството и тя е възпрепятствана да пътува: „…Да знаеш какъв ад съм преживяла тука! Искам да се прибера в България…посолството не ми дава паспорта, ….“ (Пейкова, М. Дните предишни. София, 2011, с. 42). Дали успява да се върне на родна земя, или остава в Париж до смъртта си не ни е известно.